ДЕЦА СЕ УЧАТ С ЛЮБОВ, А НЕ С НАКАЗАНИЯ, КАЗВА 102-ГОДИШНА УЧИТЕЛКА
Будител! Учител по предопределение! По душа и сърце… Това е Павлина Ташкова.
За първи път Павлина Ташкова застава на учителската пейка на 9 септември, 1944 година. Легендарната учителка е родена на 2 юни 1919 година в гр. Охрид (дн. Република Северна Македония). Средното си обучение приключва в Девическата гимназия в гр. Стара Загора, а висшето със компетентност „ История “ в Софийски университет. Дълги години е учител по история.
Въпреки, че е наричана „ Желязната дама “ – взискателна, строга, непреклонна към своите възпитаници, тя се славела измежду тях като обичаната учителка, до през днешния ден надълбоко уважавана.
И на 102-годишна възраст госпожа Ташкова поддържа жизнен разум, бистра и забележителна памет. Продължава да бъде все по този начин точна и безкомпромисна в делата си.
Мечтата й била да приключи висше обучение – немска лингвистика, тъй като сестра й се обучавала в същата компетентност, само че в Германия. Обаче, заради липса на финансови средства, за родителите й било непостижимо да обезпечат и нейното образование в чужбина, защото в фамилията броя на децата наброявал четири. Баща й е единственият човек, който бил ангажиран в трудовата сфера.
Павлина Ташкова споделя, че поддържала доста близки другарски връзки с Кирила Възвъзова – другарка на сестра й, която я попитала какво желае да учи. Оказало се, че квотата била запълнена, само че имало за възпитател. Станало по този начин, че от педагогика се трансферирала и все-пак приключила история.
На питане каква е рецептата за дългоденствие, тя дава отговор, че в никакъв случай не позволява досада в всекидневието си. Винаги намира време за четене на обогатяваща литература. Дори, споделя, че и на 102 години все-още може да чете без помощта на очила, което е удивително за възрастта й. Мозъчната си интензивност поддържа с решение на кръстословици. Храни се с екологично чисти хранителни артикули, като саламите не участват в менюто й.
Учителката, столетница, споделя още, че не помни да е имало спорове, където е работила. Може би това се е дължало на управителните органи, тъй като с цел да бъде един колектив обединен, значимо е ръководството.
С обич в очите и трогване в сърцето, тя си спомня, че е имала доста хубави деца – и момчета, и девойки, които в никакъв случай не й създавали проблеми, били дисциплинирани в час. Най-ценното, на което държала, да научи своите възпитаници било да се усвоят по какъв начин да вършат лични заключения от наученото, а не просто да назубрят урока.
Да бъдеш преподавател е предопределение. Учителят е престиж за детето. Ето за какво, тя споделя, че той би трябвало да влияе на учениците, да употребява всички потребни способи, а не да ги санкционира, порицава, унижава.
С голяма горест в сърцето, Павлина Ташкова показва страстите си, по отношение на понижаващото се качество на актуалното обучение, изключително в университетите.
В умозаключение, тя споделя, че животът й, който продължава повече от век я е научил на самообладание и неизменност. Нещото, което ненавижда, са свадите. Казва, че кавги не е вдигала в никакъв случай и, че всичко в този живот, е орис. Най-важното – човек самичък би трябвало да си сътвори условия за спокоен и благополучен живот.
